Част I: Разделението, което ни пречи да видим истински важните проблеми

Българското общество, подобно на много други по света, е дълбоко разделено по почти всяка тема. Политика, култура, социални въпроси – винаги има противоположни лагери, които водят ожесточени спорове. Това не е непременно лошо – в едно истински демократично общество различните гледни точки са важни.

Но има теми, които не бива да подлежат на съмнение. Теми, които касаят здравето, бъдещето на децата ни и устоите на самото общество. Хазартната зависимост, според мен и според всичко което виждам да се случва, е именно една от тях. Важна тема, която не подлежи на противопоставяне, а на обединение. 

Но ние, обществото, вместо да водим смислен разговор за това как хазартът разрушава човешки съдби, в действителност ние спорим дали трябва да има толкова много реклами на хазарт. Не! Не трябва въобще да има реклами. Вместо да обсъждаме как да защитим младите хора, ние приемаме хазарта като „неизбежна част от живота“. Това е истинският провал – не в това, че има хазарт, а в това, че не го третираме като обществен проблем.

Част II: Липсата на критично мислене – защо не се замисляме?

Най-големият проблем не е самият хазарт, а начинът, по който обществото го възприема – напълно нормално, дори желателно. Погледнете социалните мрежи - навсякъде е пълно с клипове и споделяния на тема хазарт и колко е "гордо" да залагаш. Навсякъде е пълно с инфлуенсъри, които се снимат как залагат и по този начин създават впечатление на нормалност в тези активности. 

В България липсва критично мислене по темата. Всичко, което ни се поднася от социалните мрежи и телевизията, често приемаме за даденост. Заливат ни реклами, в които залагането изглежда като забавление, лесен начин за печалба, нещо „готино“. Малцина се замислят за обратната страна – хората, които губят всичко, семействата, които страдат, животите, които се съсипват.

Тази липса на критично мислене е резултат от години бездействие – и на образователната система, и на медиите, и на обществото като цяло. Никой не ни учи да задаваме въпроси като например:

Защо рекламите на хазарт са навсякъде?

Защо популярни личности го рекламират?

Какви са истинските последствия от залагането?


А когато не си задаваме тези въпроси, лесно ставаме жертви на пропагандата на хазартната индустрия. Защото това си е точно същата пропаганда, използваща точно същите методи, както политическата такава, заради която толкова много спорим и се противопоставяме едни на други. 

Част III: Когато „добрите примери“ рекламират хазарт

Но ще отида и малко по-далеч. Още по-опасно е, че лицата на тази пропаганда са хора, които обществото уважава. Спортисти, актьори, инфлуенсъри и кой ли още не, буквално почти не остана уважавана и известна личност в България , която да не рекламира хазартни игри. Именно тези хора, изграждат с години образа си на успешни и достойни личности, а след това го използват, за да популяризират хазарта.

Например, наскоро Димитър Бербатов стана рекламно лице на поредния нов букмейкър. Той (Димитър Бербатов) е личност, която години наред беше приемана за „добрия пример“ – талантлив спортист, успял с труд и дисциплина, човек, който е вдъхновявал поколения, с активна социална дейност, прекрасно работеща фондация и още и още плюсове. И когато човек от такъв калибър застане зад хазарта, когато такъв човек рекламира хазартни игри, посланието което изпраща, е ясно: „Това е нормално. Това е нещо, което и ти можеш да правиш. Това е нещо, което е готино и не вреди.“

Проблемът е, че подрастващите гледат на тези хора като на ролеви модели. А младите хора все още нямат изграден силен праг на критичност. Те не виждат рекламата като бизнес сделка, а като препоръка от някого, на когото се възхищават. Това създава поколение, което още от ранна възраст приема хазарта като нещо напълно естествено – и именно това е целта на букмейкърите.

Но не е само Бербатов – почти всички известни личности в България вече са рекламни лица на хазарта. Само единици отказват да участват в тази схема. И тук възниква въпросът: каква е цената на един добър имидж? Оказва се, че за някои тя е далеч по-ниска от хонорарите, които получават, за да рекламират залагания.

Част IV: Липсата на превенция – защо мълчим по тази тема?

Ако един проблем не се признава и не се обсъжда, той не съществува в общественото съзнание. Точно това се случва с хазартната зависимост в България.

В много държави има активни програми за превенция – кампании в училища, образователни материали, контрол върху рекламите, дори ограничения за младите хора. В България? Почти нищо. Ако изобщо има някакви превантивни програми, те са слабо развити и малко известни.

А защо е така?

1. Държавата не го счита за приоритет – Темата не носи политически дивиденти. Говоренето за хазарта не печели гласове, а и букмейкърите са сред най-големите рекламодатели. Освен това и спонсори на редица партии и централи, а дори и политически лидери са пряко свързани и с участие в самите хазарт и оператори. 


2. Липсва обществен натиск – Ако обществото не осъзнава проблема, няма да изисква неговото решение.


3. Възрастните не са запознати с рисковете – Как можем да очакваме родителите да учат децата си за опасностите на хазарта, когато самите те не са наясно с тях?



Превенцията трябва да започне от ранна възраст, но за да се случи това, първо трябва да я поискаме като общество.

Част V: Лечение, което съществува, но не за всички

Хазартната зависимост е призната за психично заболяване – разрушава личността, води до тежки финансови и емоционални последици, често завършва с депресия и дори самоубийства.

Преди близо година бяха приети законови промени, които трябваше да осигурят държавно финансиране за лечение на хора с хазартна зависимост. Но досега няма никакви реални действия. Няма обособени държавни програми, няма безплатни терапевтични центрове, няма публични кампании, които да насърчават хората да потърсят помощ.

В същото време частни програми за лечение съществуват, но са скъпи и недостъпни за много от засегнатите. А човек, който вече е загубил всичко заради хазарта, няма как да си позволи скъпа терапия.

Това оставя зависимите в един порочен кръг – те знаят, че имат проблем, но няма откъде да получат помощ. А обществото и държавата се правят, че не ги виждат.

Част VI - Заключение: Докога ще се правим, че проблемът не съществува?

Хазартът е поредното доказателство за това, че се проваляме като общество – защото не го третираме като проблем, защото позволяваме на рекламите и известните личности да диктуват кое е „нормално“, защото не образоваме младите хора, защото не предлагаме реално лечение.

Ако не започнем да се противопоставяме на случващото се, ако не започнем да говорим за реалните последици, ако не изискваме действия от държавата – проблемът само ще се задълбочава. Все повече и повече. 

И тогава няма да има значение кой на коя страна е в споровете по другите теми. Защото хазартът не прави разлика – той унищожава животи, независимо от политическите убеждения, социалния статус или възрастта.

Докога ще позволяваме това да се случва?