*Всяка прилика с реални лица и събития е случайна. Или може би пък не?!

 Излизаш на улицата и виждаш билборд до билборд - показват ти разкош, богатство и забавление.

 Пътуваш в метрото, ровиш си в телефона и те залива реклама след реклама, умело направена от симпатичен инфлуенсър, зад когото има цял екип от сценаристи, режисьори, монтажисти и т.н. , а самия той ти споделя тайната на успеха си - "влизаш, взимаш бонусчето и печелиш". 

 Отиваш на работното си място и колегата ти, докато пиете кафето си преди да се потопите в дебрите на работните задачи, с ентусиазъм ти обяснява, как само един мач му е избягал от права колонка с 5 обръщалки. Но нищо, споделя ти той, няма да се откаже и веднъж като ги хване, ще тегли една "м@йна" на шефа и на всички, защото вече ще е успял, а после ще ги хваща във всеки тираж. 

 Излизаш обедна почивка и отиваш до близката кръчма, където готвят вкусно, а имат и обедно меню. Сядаш, поръчваш и докато чакаш обяда си, забелязваш колежката от другия офис, с добре оформената прическа, безупречните нокти и шикозната рокля.Приближаваш се до нея, за да я поздравиш, защото виждаш, че и тя чака своята поръчка, но когато стигаш до масата, забелязваш как тя "върти някакви плодчета" на телефона си. Поздравяваш я учтиво, а тя сконфузено ти казва "аз само да опитам, вчера извадих 50 лева докато чакам обяда си". Усмихваш се учтиво и ти се иска да й зададеш въпроса "не колко е извадила вчера, а колко е вкарала до сега", но се отказваш. Казваш си, че не е твоя работа да се месиш в живота и изборите й. 

 Работният ден е към приключване, когато виждаш прекият си ръководител да блъска по бюрото, вторачил поглед в екрана на телефона си, докато го натиска с един пръст. Виждаш изражението на лицето му, което едновременно изразява яд, страх, разочарование и лека доза отчаяние. 
 

 Прибираш се към вкъщи, а в метрото виждаш съсухрена жена на видима възраст около 56 години. И тя е вторачила поглед в екрана на телефона си, а едва доловимо чуваш завъртане на слот машини от спийкърите на мобилното й устройство. Гледаш и си задаваш въпроса - "тя защо го прави, и до нея ли е достигнала мълвата, как чрез казиното може да си оправи живота". Но в този момент чуваш глас от говорители във вагона, който ти напомня, че твоята метростанция вече е дошла и е време да слизаш, така мислите за тази жена изчезват, а бързо се опитваш да си проправиш път до изхода. 

 Времето е приятно, не е студено, нито ужасно горещо. Затова решаваш, че няма да хващаш автобуса за две спирки от метрото до дома, а ще повървиш пеша. По пътя виждаш табела на локалния Изипей и се сещаш, че трябва да платиш тока си. Влизаш вътре, където за твое учудване чакат само двама пенсионери. Без да се издаваш, вътрешно се радваш от този факт и се нареждаш на опашката. Към касата се заптва момче на видима възраст 15-16 години. Протяга ръка към касата с няколко банкноти от по 20 лева и с усмивка казва на касиерката "може ли да ги вкараш на батко в профила"? Тя от своя страна надига леко поглед и се оглежда, сякаш търси да види някоя непозната физиономия. Когато не среща такава пред гишето, тя взима парите и му се усмихва, кима утвърдително, трака на клавиатурата, а след това и кима утвърдително още веднъж, за да потвърди, че транзакцията е готова. Момчето се обръща и още преди да е излезнало от помещението, вади телефона си нетърпеливо от джоба си. Замисляш се, дали всъщност не е "вкарало", но не в профила на батко си, а в профил, който е в негово владение? 

 И докато тези мисли се прокрадват в съзнанието ти, чуваш касиерката с учтив тон да казва на пенсионера пред гишето - "Ама Чичо Митко, пак ли ще депозираш"? Да, пред гишето е Чичо Митко, съседа от 218 блок. Добър и отруден човек, който цял живот е работил в предприятието за обработване на стомана. Знаеш, че благодарение на работата си, сега взима добра пенсия, но винаги казва, че не му стига, затова работи като охрана на паркинга за коли до блока ти, въпреки възраста си. Винаги си го съжалявал, защото за разлика от другите пенсионери в квартала, знаеш, че Чичо Митко не е от онези пияници, които дават последните си пари за ракия. Винаги си мислел, че с пенсията си той помага на децата и внуците си и си мислел, че това е причината да не му стига. Но тази реплика от касиерката, тези думи "пак ли ще депозираш" те карат да преразгледаш мисленето си за него. Той от своя страна, видимо засрамен, леко поглеждайки зад гърба си, й казва - "оххх Гери, нали знаеш как е, трябва да изкарам нещо допълнително отгоре". Хмм, дори не знаех, че чичо Митко може да борави със смарт телефон, помня добре, когато веднъж ме срещна пред блока и ме пита защо не му звъни, а се оказа, че е включил режим "без звук". Оправих го. Сега подаде своите 40 лева( една банкнота от 20 и две 10 левови) на касиерката, а след това бързо и без да поздрави излезе. Поне дойде и моя ред и си платих тока. 

 Бях забравил, че е петък и съм обещал на дружките да излезем. Бързо отдъхнах в дома си, хапнах претоплена храна от вчера, изкъпах се, облякох се и се запътих към дискотеката, в която се бяхме разбрали да се срещнем. Чакахме се пред входа и след като се събрахме се запътихме навътре. А на входа ни чакаше симпатично момиче, което носеше табла с алкохолни шотове. До тук си казах - ооо, някакво нововъведение, супер. Приближавайки видях целият брандинг, който беше по нея и около нея - някакви 8мици.bg , както и листчета с промо кодове за едно от десетките онлайн казина. Казах си "уау, и тук ли дори", но отговора бе очевиден - ДА, И ТУК. Отказах учтиво предложената ми напитка, както и листчето, от което лъхаше поредното обещание за бързо забогатяване и забрава на всичките ми проблеми. Приятелите ми започнаха да ме увещават да "взимам, нали ми дават". И точно тогава осъзнах, че вече не живея в България, а в BetLandia...